Един стар мокър пес
през дувара се промушва.
Къде ли е бил нощес,
та лекичко накуцва?
Личи си старостта на псето,
уморено, изпосталяло,
няма бодрост в него,
едва-едва пристъпва вяло ...
Само очите му блещукат -
очи на единак във нужда,
от свои изоставен, гонен и от чужди,
той погледна към намръщената къща...
Напират от очите мъдрост и тъга
и една човешка безизходност -
той себе си тук бе дал
до ненужност по непригодност...
Там, в ъгъла, бавничко прилегна
и преди очи да затвори уморено,
отново с горест къщата погледна...
.....................
Какво ме чака в утрешния ден,
ако си очите пак отворя?
Навярно само кучета край мен
и зъбите им... до кокал...
© Валдемар Все права защищены