За спомена в очите на замлъкналите...
и прашните не бродени пътеки.
За това, което тръгва и не връща се...
За обичта изтекла през ръцете ми...
За думите неказани, предъвквани...
За страховете скрити в ъглите
на онова, което ме поглъща – ежедневие.
За всичко, което не извърших, скрих се,
сега ти пращам вест, ала къде си?
© Емилиана Върбанова Все права защищены
Нищо лично
Поздрав