... най-сетне се усетих помъдрял, наясно със световните въпроси –
защо понякога си правим кал, защо змия във пазвите си носим,
защо, да бъдем зли, не се свеним, защо не сме по-тихи и добрички,
защо без нас Вълшебният килим отлита – подир прелетните птички,
защо, ако вървим по грешен път, повличаме и другите по него,
защо пред Бога кръстим топла гръд, а храним безпощадното си его,
защо, ако след нас остане хляб, не го дадем на други гладни двама,
защо светът минава – глух и сляп, край чашката на просяка пред храма,
аз отговорите добре ги знам! – душата ми – валмо от трън, ги носи.
И всяка нощ разплитам – все по-сам, кълбото на световните въпроси.