Вървях по стръмната пътека

край извори и сред скали.

Бе зима и безкрайно крехък

снегът бе в тихите гори.

Далеч синееха вълните

на източната планина,

над връх се виеха орлите...

Бях тука в преждни времена.

Тогаз бях малък, но си спомням

поляна с нисък храсталак;

отнейде чуваше се стона

на горски дух, навяващ страх.

А сред поляната стърчеше

едно дърво със крив клонак,

но в тази кривота личеше

от красота и смелост знак.

На юг то беше устремено

и всяка вейка от плътта

еднакво беше вдъхновена

и бе невиждана в света.

Чух стона тайнствен от горите ---

духът прочел бе моя ум. 

Тъй, както пада сняг в земите,

смути ме глас с подобен шум:

"Това дърво не е от вятър

наклонено, а сред студа

за слънце клоните са сляти,

за зрънце бяла светлина."

                  ноември 1989 г.

                  Сините камъни

                  край гр.Сливен