Лабиринт

Любов. Само теб обичах, обичам, ще обичам.

Забравям сред толкова много страдания

красотата на това усещане, което бе ме обзело

и затварям се в лабиринта на чувствата.

Страдам. Не мога да те имам

и навярно никога не ще те имам,

но питам се: Бил ли си въобще някога мой?

Любов - нима съществува тази заблуда?

Лудост. Не мога да опиша

състоянието на душата си. Забрава.

Навярно спомен, предизвикваш усмивка,

за тебе съм само. Боли.

Въздишка. Седя сред мрака и пиша.

Не знам, успявам ли да предам самотата,

която изяжда душата ми. Изнасилвам думите,

депресирам съзнанието, потъвам в бездната...

Мъгла. Очите ми не различават чувствата,

болка във сърцето ми пулсира,

"любов"-та от съзнанието се изтрива

и в забравата потъва. Изчезвам.

Загубих се. Забравих пътя към реалността.

Превърнах се в статуя. Любовта, самотата...

Всичко се разпадна. Плача. Обикалям в лабиринта.

Изчезвам. Разлагам се в пустотата.