Лабиринт
Любов. Само теб обичах, обичам, ще обичам.
Забравям сред толкова много страдания
красотата на това усещане, което бе ме обзело
и затварям се в лабиринта на чувствата.
Страдам. Не мога да те имам
и навярно никога не ще те имам,
но питам се: Бил ли си въобще някога мой?
Любов - нима съществува тази заблуда?
Лудост. Не мога да опиша
състоянието на душата си. Забрава.
Навярно спомен, предизвикваш усмивка,
за тебе съм само. Боли.
Въздишка. Седя сред мрака и пиша.
Не знам, успявам ли да предам самотата,
която изяжда душата ми. Изнасилвам думите,
депресирам съзнанието, потъвам в бездната...
Мъгла. Очите ми не различават чувствата,
болка във сърцето ми пулсира,
"любов"-та от съзнанието се изтрива
и в забравата потъва. Изчезвам.
Загубих се. Забравих пътя към реалността.
Превърнах се в статуя. Любовта, самотата...
Всичко се разпадна. Плача. Обикалям в лабиринта.
Изчезвам. Разлагам се в пустотата.
© Йоана Колева Всички права запазени