Ледено студена самота
разяжда ме със киселинен смях,
затваря в мен поредната врата,
мечтите ми... превръща в звезден прах...
Как да опиша чувството отвътре
на болка, на тъга и на погром?
Не виждам светлина във свойто утре,
а тялото ми... е напуснат дом...
Сърцето ми (буквално) се разкъсва,
във мене настанила се е слабост,
душата ми е в плен на тежки чувства,
отдавна... не познава радост...
Чета написаното - думите са слаби...
Не искам да живея вече аз.
Животът до последно ме ограби,
превърна ме... в ехò без глас...
Омръзна ми на друг да се преструвам,
усмивки да раздавам без пълнеж,
омръзна ми така да съществувам,
под слънцето съм... буца леден скреж...
Не мислех, че животът е такъв,
но ето, че жестоко съм грешал...
Съсирена е сякаш мойта кръв,
дори не кръв е... а вълни от кал...
Слаби думи, слаби рими и безличен стих -
Как чувствата на листа да предам?
Страданието ми - проточил се във вечност миг,
тъгата ми, че чувствам се тъй сам...
Навярно в гроба си, последната ми ложа
утеха ще намеря и забрава,
и тялото си там като положа
не искам нито милост, нито слава.
*****
Ледено студена самота,
сълзи в очите, сърцето и душата,
надеждата последна е смъртта,
а зад гърба ми... смее се съдбата...
06.05-2014.
© Георги Каменов Все права защищены
Оттогава много вода изтече и вече живея с моята Любима, е ядове, има, но битови, далеч от състоянието в този стих, мнооого далеч.
Благодаря ти за чудесния коментар.