Защо ми взе девствеността,
не ти ли стигна и душата,
и пламналата скръб на вечерта
поникнала в окото ми за кратко,

любов, не съм ли в теб?
Не те ли трогна и сълзата
в смешните ми тъжни редове,
надиплила сърцата ни за малко,

живот, не ме ли взе?
Нали ти бях и крехка, нежност,
на мравка - вик от угнетен,
нали ти бях и дъб от вечност...

***

Усещам как падам по вятъра,

а рой листи все се рушат,

опитвайки с вой да ме хванат,

извивайки рохкия път.

Усещам как литвам през лятото,

а слънцето - малко яйце,

го снася небето ли, снася ли,

за объркано нежно лице.

Но няма ли да ме целунеш в облак,

не ти ли стигна любовта?

Не съм ли ти сълзичка огненост,

любов. Над мен ли заблестя?

***

Вземи поне едно листо, жълъд, искра,

каквото си харесаш, но не я оставяй сама,

нали си я взе - вярата, защо я крадеш надалеч?

Върни се, преди да умра в малка сеч.

(Искам да говоря с теб...)

***

Поцелувах болката, но не видя ли,

тревогата ми беше все по теб -

и малкото останали мечтатели

са вечно слепи за живота клет.

Помахах тъжно, някак не разбра ли,

че сбогом казвам с тежкия момент

и ставам лъх от песента ни,

а ти си съчка из живота в мен.

Усмивката ми в огледалото

не е по-тъжна от гора наесен,

а тя щастлива е от ад, повярвай ми,

защото слънцето ѝ става езерце...