Защо ми взе девствеността,
не ти ли стигна и душата,
и пламналата скръб на вечерта
поникнала в окото ми за кратко,
любов, не съм ли в теб?
Не те ли трогна и сълзата
в смешните ми тъжни редове,
надиплила сърцата ни за малко,
живот, не ме ли взе?
Нали ти бях и крехка, нежност,
на мравка - вик от угнетен,
нали ти бях и дъб от вечност...
***
Усещам как падам по вятъра,
а рой листи все се рушат,
опитвайки с вой да ме хванат,
извивайки рохкия път.
Усещам как литвам през лятото,
а слънцето - малко яйце,
го снася небето ли, снася ли,
за объркано нежно лице.
Но няма ли да ме целунеш в облак,
не ти ли стигна любовта?
Не съм ли ти сълзичка огненост,
любов. Над мен ли заблестя?
***
Вземи поне едно листо, жълъд, искра,
каквото си харесаш, но не я оставяй сама,
нали си я взе - вярата, защо я крадеш надалеч?
Върни се, преди да умра в малка сеч.
(Искам да говоря с теб...)
***
Поцелувах болката, но не видя ли,
тревогата ми беше все по теб -
и малкото останали мечтатели
са вечно слепи за живота клет.
Помахах тъжно, някак не разбра ли,
че сбогом казвам с тежкия момент
и ставам лъх от песента ни,
а ти си съчка из живота в мен.
Усмивката ми в огледалото
не е по-тъжна от гора наесен,
а тя щастлива е от ад, повярвай ми,
защото слънцето ѝ става езерце...
© Йоана Todos los derechos reservados
Радвам се и съм благодарна, че мога да те чета...
"Усмивката ми в огледалото
не е по-тъжна от гора наесен,
а тя щастлива е от ад, повярвай ми,
защото слънцето й става езерце..."
Разкошно е...