Понякога, когато не разбирам
загадъчния припев на щурците,
със спомена за тихата му диря
косата си момичешки заплитам.
И тръгвам – босонога и наивна –
в обратната посока на нещата,
към отговори, дето се преливат
с въпросите от кратка непонятност.
Тогава проумявам, че щурците
са мънички, изгубили се ноти,
и с шепотна невинност ме разпитват
къде са петолинията нощем. ...