Достига лятото предела си
на щедрост без задръжки.
Пронизва ни слуха и хорът на цикадите,
полепнали по старите привички.
Преди началото на края се стараят
да задържат за още малко
ефимерната ни усетливост за значимост,
че сме вечни и незаменими божи птички.
Вулканът огнен е събуден, чака дан,
издишва тежко, гневна лава тлее.
Красиво зарево, възторг и ужас спотаен,
доколкото е верен погледът ни изумен ...