Притихналият вятър в косите
вещаеше предчувствие за грях.
И казваше – Ако заспите,
напразно аз за вас крадях.
Пречупени, под нас тревите
танцуваха в безплътен звук.
Защо за нас така тръбите?
Ние винаги били сме тук.
А нощното небе с дъх на песен
в хора на щурците се вреди
и полъхът от свят небесен
донесе в очите ти звезди.
Тревогите на вечната Вселена
се бяха спрели в миг щастлив.
Телата ни – в ласки осолени,
прегръщаха копнежа див.
И мекотата в твойте устни ...
И пулсът в твоето сърце ...
Минути вечност ли изпуснах?
В такт ли дивото зове?
Благодат ... И огън... Тласък ...
И времето наистина замря ...
Неспиращият, падащ пясък
залюби относителността.
© Бойко Беров Все права защищены