Оставяш ме... ридаеща в нощта,
за пореден път сълзите устните ми напояват
и моля се да се завърнеш ти сега,
а мислите ми никога не ще те оставят.
Напускаш ме... макар за кратко,
ала цяла вечност ми се струва
и липсва ми уханието ти сладко,
а умът ми пак за теб бленува.
Когато тръгваш си, къде отиваш?
За кого мислиш в този миг?
Докато ходиш, дали чуваш...
болезнения и отчаян вик?
Душата ми по теб крещи,
а сърцето ми ридае...
за любовта, за красивите очи
и за истината, която не знае.
След толкова болка и толкоз лъжи
доверието някак още съществува,
но дали си заслужава да го търся... дали?
Щом ума ми на лъжите ти робува.
Защо ме лъга толкоз време?
Нима да ме загубиш винаги си искал?!
Сега ще нося тежкото бреме
на твоето "аз", което си подтискал.
Ще бърша сълзите солени...
болката си настървено ще крия
и ще опитвам безкрайно
отново да те преоткрия!