Безмълвно е последното „до скоро",
безмислени са звуците на думите,
към нищото вратата е отворена -
безкраят не ни стигна и го губим.
„Върви, върви по шепота на огънят
(то само пепел там сега се скита)."
По-страшно е, когато не говорим -
по-силно е от яростта на виковете.
Затворихме пустинята в кръвта си
с ръждата на последните молитви -
във многоводие удавихме страстта,
в изтръпналата люлка на копривата. ...