Извечен стон си, малахитено море,
ухо на нечия история, на нечия любов,
помогнало на двама влюбени поне,
и спастрило вселената им под покров.
Как искам да те чуя, ела на плитчина,
я, в раковина малахитено море се свря!
Аз вече зная, бясно море, как ме позна
и запокити ме - в безкрайността,
и оглуши ме - с вечния прибой,
и ослепи ме - с блеснала звезда.
С усмивки слънчеви разнежи безброй,
и ненасити - чак до утринта!