С благодарност
към Х.К.Андерсен, Разказвачът
на най-човешките приказки
Душата ми е пепел, принце мой,
защото чувам как ме обвиняваш,
че искала съм всеки ден безброй
неща - които изтърпяваш.
А спомняш ли си, принце мой, когато
от кораба изпадна в моя свят? -
почти удавник, в място непознато,
аз приютих те в нашия палат.
И помниш ли, очи като отвори,
аз те погалих ласкаво с ръце,
а ти целуна ги и тихо проговори,
че моят лик е в твоето сърце.
След време ти се върна на брега -
отново принц, отново благороден.
Но двамата запазихме мига:
тъй истински и толкоз старомоден...
И станаха скалите наш подслон,
където с теб седяхме до забрава.
А после аз се връщах в своя дом,
а ти се връщаше към светската забава.
Но все по-трудно ставаше, нали,
там край скалите да стоим смутени.
Усещах как ни дебнат сили зли
и царедворци гледат ни с презрение.
Ти каза ми: "Животът си е твой.
Не бой се, малка моя, аз съм с тебе".
Повярвах в думите ти, принце мой.
Без теб животът беше непотребен.
Пожертвах за вълшебство своя чар
и замених опашката с крака.
Оставих близки и сестри, и цар,
да бъда част от твоята съдба.
И бях до теб. Усмихвах се щастливо,
защото ти го чакаше от мен.
А всяка стъпка ме гореше жива
и с болка срещах идващия ден.
Но ти бе там. Наричаше ме нежно
"момиче мое малко от морето".
Приятелка добра от време прежно,
аз вярвах в тебе, както във небето.
Щастливи бяхме. Ала в ден неверен
съдбата номер стар ни изигра:
напомни ни за своята повеля
и раздели ни с туй, с което ни събра.
От мене ти полека се отвърна,
защото твоят свят не ме прие -
аз бях една русалка безразсъдна,
тя - беше дамата за твоето сърце.
И ето ме - сред нощна суматоха,
сред фойерверки, глъч и суета,
стоя на палубата в тъжна дреха,
потънала във свойта самота.
Душата ми е пепел, принце мой
и знам, че нямам сила да остана.
Вълните нека ме дарят с покой.
Русалка бях. Ще бъда морска пяна.
© Цвеке Шарено Все права защищены