Небето се надвеси ниско над града,

някак грижовно му спусна постели...

малко е късно

за схлупени спомени

и за любов  по улиците опустели.

Времето, в образ на стара жена,

наметната с вехтичка дрипа -

поспря се зад ъгъла, после едва

се изправи и тръгна да пита -

"Часът ви колко е?

А вашият? Защото моят изостава...

И малко късно е

или пък твърде късно става... за мен...

... след малко  ще ме няма."

"Махни се, вещице, не виждаш ли, че бързам!

Ама че луда жена... По дяволите, колко мрачно стана...

Да тръгваме по-бързо към дома...!"

А времето засилва още своя бяг -

на денонощия, от векове препускащи -

ядосано, жално

и гневно, и пак

се затичва с крака на старица куцукащи...

 Но малко е късно

за схлупени спомени,

когато небето тъй ниско е паднало;

и само едничкото лунно око

на небесния свод е останало...