Това бе най-хубавото лято,
когато заживях в синхрон
със себе си. И не богато –
преместихме се във фургон.
На село, там във планината,
където няма шум, коли,
и чак тогава бях богата,
без лукс, разкош, пари.
Без лампи улични и булеварди,
а със светулки, тесен калдаръм.
Там куче някакво ни варди
и спим спокоен летен сън.
Домът ни нов отворен е за всеки,
не се заключва – за какво?
Богат е чак тогаз‘ човекът,
когато ценното му е Добро.
То няма как да се отнеме,
не ще решетки, катинар.
А някой, ако ти го вземе,
се връща двойно – то е дар!
И дар е още всеки ден на село,
зелено е, мирише на липа,
лъчите слънчеви над нас се свели,
изпълват ни със топлина.
Басейн си имаме – ей там реката,
и бар във двора – барбекю.
Видях си сбъдната мечтата,
най-хубавото дежа вю.
. . .
Аз знаех, че не трябва много
за щастие, което да блести,
но пътя „верен“ следвах строго,
наместо своите мечти.
Щастлива съм! И беше трудно,
но сладко е след таз’ борба
във времето унило, мудно,
да извоюваш свобода!
От всичко лошо се отърсих,
напуснах коловоза сив
и път за себе си потърсих
към светъл свят красив.
Намерих го! И съм честита!
Небе, звезди и тишина.
За миг една надежда скрита
разкри се в пълна светлина.
. . .
Търсете го и вие, хора!
Това си струва, друго – не!
След ежедневната умора
да знаеш просто, че ти е добре!
Заради едното здраво рамо,
заради едната тишина,
заради едничко само –
душевната ти свобода!
© Петя Микова Все права защищены