Това бе най-хубавото лято,

когато заживях в синхрон

със себе си. И не богато –

преместихме се във фургон.

На село, там във планината,

където няма шум, коли,

и чак тогава бях богата,

без лукс, разкош, пари.

Без лампи улични и булеварди,

а със светулки, тесен калдаръм.

Там куче някакво ни варди

и спим спокоен летен сън.

Домът ни нов отворен е за всеки,

не се заключва – за какво?

Богат е чак тогаз‘ човекът,

когато ценното му е Добро.

То няма как да се отнеме,

не ще решетки, катинар.

А някой, ако ти го вземе,

се връща двойно – то е дар!

И дар е още всеки ден на село,

зелено е, мирише на липа,

лъчите слънчеви над нас се свели,

изпълват ни със топлина.

Басейн си имаме – ей там реката,

и бар във двора – барбекю.

Видях си сбъдната мечтата,

най-хубавото дежа вю.

. . .

Аз знаех, че не трябва много

за щастие, което да блести,

но пътя „верен“ следвах строго,

наместо своите мечти.

Щастлива съм! И беше трудно,

но сладко е след таз’ борба

във времето унило, мудно,

да извоюваш свобода!

От всичко лошо се отърсих,

напуснах коловоза сив

и път за себе си потърсих

към светъл свят красив.

Намерих го! И съм честита!

Небе, звезди и тишина.

За миг една надежда скрита

разкри се в пълна светлина.

. . .

Търсете го и вие, хора!

Това си струва, друго – не!

След ежедневната умора

да знаеш просто, че ти е добре!

Заради едното здраво рамо,

заради едната тишина,

заради едничко само –

душевната ти свобода!