Сякаш вчера беше преди хиляда години,

когато те срещнах там в коридора,

но никога не съм изпитвала

по-голяма нужда от теб,

както тогава.

Ти никога не узна за това,

но очите ми все теб следяха.

Попиваха всяка твоя крачка,

всяко твое движение,

всеки твой дъх.

Тайно и отдалеч аз се влюбвах.

Бързо и бавно пропадах

в непознатата бездна,

намираща се в един твой жест,

скрита в един твой поглед.

Ти остана пленник на сърцето ми,

притаи се в най-потайните кътчета на ума ми,

построи си дом в душата ми…

И зачака.

Зачака да те открия.

Понякога се питам,

заради теб ли толкова се промених

или заради себе си.

Но предполагам отговорът е,

че ти си причината да живея.