Сякаш вчера беше преди хиляда години,
когато те срещнах там в коридора,
но никога не съм изпитвала
по-голяма нужда от теб,
както тогава.
Ти никога не узна за това,
но очите ми все теб следяха.
Попиваха всяка твоя крачка,
всяко твое движение,
всеки твой дъх.
Тайно и отдалеч аз се влюбвах.
Бързо и бавно пропадах
в непознатата бездна,
намираща се в един твой жест,
скрита в един твой поглед.
Ти остана пленник на сърцето ми,
притаи се в най-потайните кътчета на ума ми,
построи си дом в душата ми…
И зачака.
Зачака да те открия.
Понякога се питам,
заради теб ли толкова се промених
или заради себе си.
Но предполагам отговорът е,
че ти си причината да живея.
© Рема Всички права запазени