Моето човешко име
го откраднаха цветята
и сега съм само сянка
сред смълчаните пространства.
Ветровете разпиляха
аромата ми на ласка.
В синевата се разтвори
моят глас с очите мои.
Вярвалите в мен тревици
се покриха с лунен траур.
И внезапно в тишината
залюля се вик на жерав.
.......................................
Някъде в света огромен
може би ще ме откриеш
върху люлката на паяк
слънцето да отразявам.
© Мима Иванова Все права защищены