Бяла чапла лети и перце от крилото отронил
реши вятър златистите тънки върбо̀ви косѝ.
И осъмва човекът загледан в предзимните клони
и се ражда бял стих, и поет си, дори да не си.
И небето е лист и почти до последно изписан,
се оглежда в ленивата, влачеща есен река.
Тишина ракитака да плаче без време ориса,
но е тъжен ноември, навярно затуй е така.
От последни лъчи паяк прави прозирната прежда,
за да хване перцето изписало с обич мечти.
А поетътът се хваща за сламчица мокра надежда
и денят засиял, връща лятото сякаш... Почти.