Момичето с червеното палто
върви. Навън е локвесто и мрачно.
А пътят сив, на късове платно –
рани нозете ù, за да забави крачките ù.
Но тя върви, дори не го поглежда,
измисля си ухания от струни.
Нарича серенади на надеждите,
отдавна похабени пълнолуния...
Не спира хода и обяздва времето,
лета минават, пролети и есени.
Избелява ден след ден червеното
палто. Далечно като стариградска песен. ...