Монолог без публика
Приятелство, ти седна пак при нас,
на ъгъла на масата, на разговорка.
Понякога засмиваш се на глас,
заглеждаш се във всеки поглед наш
и пиеш спомени от потъмняла чаша.
Кръщаваме те днес с различни имена,
но все на тези, с празните места,
които няма да се върнат вече.
Сега истории разказваме за тях,
без страхове, в “бели” стихове,
в силабически стихосложения
или пък в тонически. Еднакъв
брой срички или еднакъв брой
ударения. И то без усмотрения.
Често споделяме и в проза, която
тайно римуваме с думичката поза.
Мълчим пред непризнатата си обич.
Какви сме покъртително добри, нали?
Не храчим върху никакви ограничения,
които всеки ден ни носят огорчения.
А как обичахме щурите ритми на лудите
гении и онези - опакованите в рими
хилядолетните, вечни, стихотворения.
Седим все с други, някъде другаде.
Няма ги вече очите - огнени пламъци.
Изгоряха. А очите - дълбоки вирове,
накрая се удавиха в истината за безкрая.
Приятелство, разпъвано, пробождано,
римувано, бичувано, осмивано, оплювано,
Не си отивай! Остани на нашата маса
за още – по една… А ти, Господи, не ни
оставяй сам-сами - сред чужди, в самота.
Тук завесата пада и аз
отивам с кучето си на
разходка.
Wali (Виолета Томова)
© Виолета Томова Все права защищены
"...Приятелство, ти седна пак при нас,
на ъгъла на масата, на разговорка.
Понякога засмиваш се на глас,..."