19 дек. 2005 г., 21:20

Монолог на една Ела 

  Поэзия
870 0 1

Толкова болка...

Толкова тъга...

Защо да живея,

по-добре да умра.

Дойдоха на скоро,

изсякоха цялата гора.

Бяхме толкова много,

а останах сама.

Исках,молех се,плаках,

разлях толкова много смола,

но малка бях още...не ставах,

хората не ме искаха за Елха.

И сега седя самотна,

няма животни,няма гора.

Зимата е направо страхотна,

а аз я посрещам сама.

Но Коледа идва...

Сбъдват се начий мечти,

студът,надеждата не убива...

Замръзна бляна в мойте очи.

Мина ден...Минаха два...

Но и за миг аз не унивах.

И дойде време...малко боля,

но щастлива умирах

Дойде човек,със малко дете,

което наивно помегна към мен.

Никога неще забравя погледа на онова хлапе,

това бе най-щастливия му ден.

Замахна човекът със брадвата тежка...

разсече стеблото на две.

Омагьоса ме нежно,не,нямаше грешка

и слънцето спря да пече.

Бях толкоз щастлива,игрива,добра

и исках го толкова много.

Отнесе ме вкъщи и станах елха

мечтата се сбъдна отново...

© Елмо Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??