Морска самота

Разхождах се по морските алеи,

небрежно декорирани със пясък,

когато гръмък крясък ме ужили

и заговори ми вълна със плясък.

„Къде си мислиш, че отиваш?

От моят дъх крадеш на водорасли!

Я мислите си да събираш,

че белота в косите ти прораства!

Разбиране да чакаш, няма време,

от него страдам хиляди години.

А всеки скубе, нещичко да вземе,

и къса плът като смокини.“

Замислих се, поседнах на прибоя,

погладих пенестата ù глава.

Разроших я, нали е моя

говорещата утринна вълна.

Не можех да я изоставя пак сама

по голите скали да стърже гребен,

нали и аз в живота съм вълна

и давам – кой каквото вземе.

И тъй стояхме, сплели длани.

Две мокри споделени сърчица.

А другите с телата си да храним…

За благодарност – морска самота.