Две тъжни детски очи ме гледат

и питат без думи "Защо?".

Треперят устицата малки

и сълзите блясват за миг.

Потичат.

И вече няма смисъл да търся причина

и отговор смислен.

Няма такъв!

А болката пъпли в сърцето ми майчино

и хищно се впива в гърдите ми.

Търся сили да се усмихна

и да вдъхна кураж на детето си.

То е толкова само и разплакано!

Искам да го прегърна

и да му дам обичта си.

Цялата!

А не мога да кажа и дума дори.

Господи, чувствам влага в очите си!

Няма да плача!

Детето ми има нужда от мен -

да го утеша.

Да му върна усмивката

и вярата, че светът е добър.

Може би моята вяра,

която точно сега се покри, а ми трябва.

Как само ми трябва,

за да съм силна.

Две разплакани детски очи

и сподавено тихо ридание.

Колко малко си още, мое дете,

а вече знаеш какво е обида.

Сълзичките твои ме горят като въглени

и превръщат на пепел всеки принцип.

Няма оправдание за това, което се случва.

Несправедливо е!

Грозно е!

Защо да те лъжа и на какво да се усмихвам?!

Ела да поплачем

и да погаля косите ти.

Мило мое дете!

Поплачи!