Две тъжни детски очи ме гледат
и питат без думи "Защо?".
Треперят устицата малки
и сълзите блясват за миг.
Потичат.
И вече няма смисъл да търся причина
и отговор смислен.
Няма такъв!
А болката пъпли в сърцето ми майчино
и хищно се впива в гърдите ми.
Търся сили да се усмихна
и да вдъхна кураж на детето си.
То е толкова само и разплакано!
Искам да го прегърна
и да му дам обичта си.
Цялата!
А не мога да кажа и дума дори.
Господи, чувствам влага в очите си!
Няма да плача!
Детето ми има нужда от мен -
да го утеша.
Да му върна усмивката
и вярата, че светът е добър.
Може би моята вяра,
която точно сега се покри, а ми трябва.
Как само ми трябва,
за да съм силна.
Две разплакани детски очи
и сподавено тихо ридание.
Колко малко си още, мое дете,
а вече знаеш какво е обида.
Сълзичките твои ме горят като въглени
и превръщат на пепел всеки принцип.
Няма оправдание за това, което се случва.
Несправедливо е!
Грозно е!
Защо да те лъжа и на какво да се усмихвам?!
Ела да поплачем
и да погаля косите ти.
Мило мое дете!
Поплачи!
© Детелина Всички права запазени