... Вятър събаря от клони
листа, пожълтели от глад;
прах към земята се рони
върху пустинния град.
Есен пристига навреме,
навънка животът мълчи;
крета с откъртено стреме
човекът и дните брои.
Самотен на двора мълви
с поглед, изгубен в небето,
че не може вечер да спи...
в трепет погива сърцето.
Глух е за него брътвежът,
блазнят го само цветята,
горите и по малко кънтежът,
който разпалава душата!
Пред него Дунав блести,
а Рила с кожуха белее,
в очите му с огън крещи
живот, който лелее!
С взор поглежда без страх
в небето синьо, безкрайно,
а там - точки, потънали в зрак,
усмивки му пращат незнайно!
Но Той към тях протяга ръце
в отдавна забравен копнеж...
Звездите искал да сбори
този храбър младеж!
© Рангел Рангелов Все права защищены