Чезна самотна в безкрая,
в скута на мъчно безвремие
и лутам се, без да зная
верният изход къде ли е.

В лабиринта на мойто съзнание
се преплитат копнеж и тъга
и срещам свирепо мълчание
на ръба на пропастта.

Непрогледен мрак ме обгръща,
задушава ме в тъмен затвор,
стоя на ръба на нищото
без любов, без мечти, без простор.

Взирам се в бездънната пропаст,
черна като окото на нощта,
отчаянието е нейната паст,
ураган от мисли ме бута натам.

Сърцето ми бие лудо,
гласът на разума е заглушен,
трябва ми мъничко чудо,
за да спаси душата от плен.

Мракът бавно се разсейва,
отстъпва място на светлината
и в миг решителен проблясва
в съзнанието ми истината -
Краят може да бъде толкова близо,
но и толкова далеч!...