Показва ни сцената истории човешки.
Там горят и угасват кибритени клечки.
Лицата ни същите, а маските вечни.
Завесата пада, царе ли сме или пешки?
Краката си в нови обувки обуваме.
Тръпнем да бъдем пореден герой.
В история нова с душите пътуваме,
не сме ли самите прашасал декор?
Очите отсреща към нас се пресягат
и те си мечтаят да са други особи.
По текста крачим, куплети изгарят
и накрая мечтаем за царски корони.
Отмина шоуто, но актьори играем.
Финалът идва, героя в прах е обвит.
В куфара скрит, за нас тъжи и ридае.
За нас, които сме само клечка кибрит.
© Мирослав Георгиев Все права защищены
Много добре казано! Театъра на живота!