Слънцето почука по мойте клепачи,
от съня ме откупи с много златна любов.
Но главата ми удряха триста ковачи
и за среща с деня не се чувствах готов.
Огледалото изпадна в шок при вида ми -
каза да се върна, да лежа, да лежа...
Спомените водеха спор със съня ми
кое е истина и кое е лъжа.
Ето танцуващи сенки във мрака,
ето полюшвани в такта бедра.
Ето и теб - видях как заплака,
последва скандал, шамар и врата...
А после ново усещане мило,
спомен от нежни женски ръце...
И грехът, съхранен в следа от червило,
ми разказа за устни без свян, без лице...
Коя беше тя, кой я дявол донесе?
Чувствах се като последен глупак!
Но отговор няма. Споменът днес е
мъртъв - удавен в бутилка коняк...
"Защо го направи?!" - питат чашите празни
и сълзи виновно бликват в мойте очи...
А на нощното шкафче, сред спомени разни,
снимката ти с укор повтаря: "Плачи!"
© Калин Пантов Все права защищены