Ти тръгвай, аз ще си запазя спомен,

откраднах си го тихо сутринта, когато мислеше, че спя.

Аз прощавах се със любовта всеки път.

Не съм момиче, малко по-вече жена.

Ще събера остатъка от празната кутия фасове, тъга.

Какво си мислеше, когато ме прегърна сутринта, не топля, не съм мечта.

Ще изтрия грима си с усмивка.

Не се сбогувам с любовта, подминавам я с черни очила.

Ти тръгвай, аз броя на ум пъти-те затворени очи.

Грешница съм, остави ме в списъка забравени души.

Моля те, не питай студено ли е през нощта, 

за мен студено е дори през пролетта.

Ще бъда друга, тази нощ и сутринта, ще бъда друга -

следваща, и във съня поредна може би, и вечна суета.

Спести и думите, и неудобната целувка,

сама кафето пия си го със усмивка.

Не съм твоето чудо, не си моята съдба.

Прегръдката излишна е, ти тръгваш сутринта.

Научих се и без въпроси, без драми, без мечти да те изпразвам целия, ти после ми мълчи,

при мен мълчанието е живот, при мене, ти си просто, следващият гост.

Ти тръгвай, името запомних ти или поне стила.

Излишен ми е тембърът ти и гласа.

Не съм студена, просто е на сутринта, скитница съм с много лица.

Така ме запомни, с маска, с грим и без очи,

тях оставих си ги до шкафа с празните сълзи.

Големият мъж си тръгва с усмивка, с крачка горда, все едно се връща от война, поредната му беше сутринта. Поздравете го, не знае - беше ми утеха, бягство към твоята пътека. След теб отдавна чакам любовта си да намеря, да имам света и пак до тебе да треперя. Отдаван чакам, какво ли ми остана? Да те нямам, все още е забрана, и липсваш ми след нощта, когато след цигарата изпращам го на сутринта.