По улицата глуха и безкрайна
тя стъпваше с походка-тишина.
От вятъра на шепнещата тайна
се раждаше брилянтната мечта.
Загърната от погледи хапливи,
с усмивката - фенер за тъмнината,
търсеше вратата за щастливите,
а улицата беше на съдбата.
Прозорците горяха като клади,
вратите незалостено мълчаха...
Надеждите, държаха я изправена,
а мислите опората ù бяха. ...