В късен час на хладна юлска нощ,

на себе си се моля да не те забравя,

братска обич в мен витае доживот

и спомените си във нея съхранявам.

Бяхме млади сякаш пъпките на роза,

сложени под синевата в двоен свят.

Ала всеки дъх на мойта болна проза,

ти лекуваше с ръцете си от бял памук.

Рисувахме със пръсти по платната

и създавахме живот след всеки бряг,

римувахме със думи свободата, заедно,

макар и разделени в този си живот.

Бяхме пъстри, бяхме и самотни, даже,

бяхме двама братя по сърце и ум. 

Бяхме с теб като сиамските близнаци,

случили в съдбите си един на друг.

Приличахме на морско синьо дъно,

което и до днес остана кротко, без вълни,

ти на небето гръмогласно свирна, тихо

и всемирът затрепери в твоите очи.

Преди да те познавам скитник бях,

сълзите правеха корито и от там - море

с теб танцувахме във воден танц,

по-щастливи от засмяното дете.

Ходехме по прашните пътеки млади,

ала пъпката разпукна и във теб видях,

мое огледало бе и моят верен спътник,

мой приятел ти остана доживот!