Небето бавно в пурпур догаря.
Мирише на есен
и мъртви листа.
Прегръща ме в мълчание
с безмерна нежност
вълшебницата – самота.
Музика в тишината се ражда.
Клавишите леко докосвам,
галя ги с обич –
недадена другиго;
превръщам я в болка,
в упование,
в надежда,
в копнеж.
А мислите бягат
някъде в спомени –
бленувани като слънце;
и глас – вълшебен,
се връща с тъга;
и една сълза.
Животът
ден след ден стапя се,
стъпки – чезнещи в снега.
И само музиката остава –
истинска, вечна,
вечна като любовта.
© Даниела Петракиева Все права защищены