Познавах те задочно. Като име.
Приличаше на нищо... и на повече.
Живеех на ръба на твойте рими –
безплътна и прозрачна. С многоточия.
Познавах те по усет. Всемогъщо.
Във вените – безкръвно посинели.
Заместих отговор с въпрос, но беше същото
(без теб и живите не смеят да са смели).
Живеех двойно. Малко себе си и много теб,
боляха ме глаголите... когато падаше,
преливах си сърдечност – като лек,
за метастазата на болното ти нямане. ...