Не си ме, Господи, наказал незаслужено

на пясъчните бури да съм сито,

но времето ми вече е прослужено,

а от мътилка тегне моето корито.

Пусни ме, парещите длани да накисна

в изворите благонравни и да спра

за миг, когато гайдите на утрото прописнат

да ме изпълнят с нова светлина.

Защото, Господи, тъй дълго подражавах,

че себе си изгубих във калта.

И само грабех, нищо не раздавах,

но твърде тежка ми е плячката сега.

Ала от всеки камък, в който се препъна

самичък стълба ще си изградя

и там на хълма целият ще се разпъна...

дано изпадне злата ми душа.