28 окт. 2008 г., 11:20

Написано на хълма, който се нарича Съзерцание 

  Поэзия » Белые стихи
757 0 2

 

На някого, на когото съзерцанието изобщо не му е чуждо...

 

Силует с прозрачността си мери фара от носа...

събират се в еднаквостта на своята отдалеченост.

А чайките са разпилели свои сенки по брега...

И приливът пълзи, за да изпълни пещерите,

като започва от дъната им

и търси да се вкопчи в някоя пролука по-нагоре.

А бялата пътека на луната вече спи,

разляла самотата й

по гребените на вълни,

разтегнали хармоника от тъжното на песен,

в очи на сам, прибрал си тялото до кея.

„Здравей, любов!"...

Очите й говорят в нейната си стая,

а тишината на мъглата

все повтаря онзи техен спомен:

сам, на скалата, както е застинал фара...

сама, с чадър от тъмнина,

до огнения цвят на пейка,

в цял площад такива, спящи като нея,

притихнали за още тишина...

Стената от фасада някоя, от улица,

предлага своите лица,

с които да познаеш в този свят и твоето,

което ще премине покрай нея с маска,

някога  (дано да не е минало,

да съм пропуснала аз себе си,

докато тук си пиша стихове...),

под звуците на саксофон или акордеон,

в ръце на сляпа вяра за добро...

Дано да няма гара в този град...

тъй бързо отминават всички влакове

с едно спонтанно, скрито в слух,

едва продумано от устни „Сбогом"...

Отнасят те от летните „Обичам"

на влюбените слънчеви лъчи

в лазурната повърхност, под въздишката...

А старостта на сам

сред толкова сами столове

в няма бална зала,

разгръща сънища

в пътеките на свойта длан

и приласкава с другата си

босото краче на нежността

през фотографиите от един,

изпратен да заеме липсващото

в дните място на човек, албум...

Стената е наклонена и е изместила тавана.

Във избелялата ивица нейна връзка с пода,

са се събрали в прах

самотните й мигове от всичките

отсъстващи присъствия.

Ключалката е приютила вече

квартирант... отшелник паяк...

За него този свят е без значение

и той е построил в отвора й стена

от разтегливата материя на паяжина...

А връщането из албума на обратно

води все до онзи бряг,

с изтръпналия от прозрачността

на сливането фар,

с пътеката до него от луна,

с въздишката на въртележката по детство,

със стъпките на отлива в следите на рибар...

Сама... в палтото, избеляло в зимите от чакане...

Сам... между правите на релсите очакване...

© Калина Костова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • В друг свят ме пренасяш, приятелчице.
    Понякога е тъжен, понякога е палав, но винаги е много пъстър и мелодичен.

    Усмивките и поздравите, знаеш, са точно толкова, колкото трябва - многооо.
  • не ми е чуждо...затова страшно ми хареса...
    с обич, Калина.
Предложения
: ??:??