Дали от тишина не оглушава,
една любов, щом мисълта крещи,
дори  устата няма да остава,
викът душевен, яростно кънти!

Не чу сърцето думите желани,
а даваше и чакаше любов,
но си остана с болките мълчани
и в тях заключи неизказан зов!

Умът не иска даже да признае,
как с обич, от любов  дом съгради,
с морал, мечти и съвест, а накрая
оказа се той само със стени...

Че любовта във своята омая,
забравила бе да направи вход,
прозорци не остави и накрая,

оказа се с зазидан там живот!

Дали от самота не оглупява
една любов, живееща в сърце,
което е обрекла на забрава,
съдбата - на пораснало дете!

Антоанета Александрова