Дали от тишина не оглушава,
една любов, щом мисълта крещи,
дори устата няма да остава,
викът душевен, яростно кънти!
Не чу сърцето думите желани,
а даваше и чакаше любов,
но си остана с болките мълчани
и в тях заключи неизказан зов!
Умът не иска даже да признае,
как с обич, от любов дом съгради,
с морал, мечти и съвест, а накрая
оказа се той само със стени...
Че любовта във своята омая,
забравила бе да направи вход,
прозорци не остави и накрая,
оказа се с зазидан там живот!
Дали от самота не оглупява
една любов, живееща в сърце,
което е обрекла на забрава,
съдбата - на пораснало дете!
Антоанета Александрова
© Антоанета Александрова Todos los derechos reservados