НЕ ПОЛУДЯВАЙ, МОЛЯ ТЕ, ПО МЕН?

Не съществувам. Късно си дошла.

И миналото мое ще те смачка.

Лодкарят вдига леките весла –

и аз към Лета тръгнах с бърза крачка.

Пропуснахме мига – да кажем: – Да! –

и отчето със теб да ни прекръсти.

Мираж е даже моята брада,

в която ти заравяш бързи пръсти.

Измама са костюмът ми от лен

и томчето със стихове на Пушкин.

Не полудявай, моля те, по мен? –

дъхтя на пръст, на чам и теменужки.

Какво помъкнах? Слава? Власт? Престиж?

Респект? Възторзи? Китки за Поета?

Зове ме път през щир и бучиниш –

и няма катафалки с ремаркета.

А ти кажи си просто: – C'est la vie!

И по-добре пусни си Ленард Коен.

Каквото си видяла, забравѝ.

Каквото предстои, е само твое.

И – стиснал свитък стихове в юмрук,

аз ще се моля в лунната пирога –

дано да те обича някой друг,

тъй както те обичах аз пред Бога.