НЕ ПОЛУДЯВАЙ, МОЛЯ ТЕ, ПО МЕН?
Не съществувам. Късно си дошла.
И миналото мое ще те смачка.
Лодкарят вдига леките весла –
и аз към Лета тръгнах с бърза крачка.
Пропуснахме мига – да кажем: – Да! –
и отчето със теб да ни прекръсти.
Мираж е даже моята брада,
в която ти заравяш бързи пръсти.
Измама са костюмът ми от лен
и томчето със стихове на Пушкин.
Не полудявай, моля те, по мен? –
дъхтя на пръст, на чам и теменужки.
Какво помъкнах? Слава? Власт? Престиж?
Респект? Възторзи? Китки за Поета?
Зове ме път през щир и бучиниш –
и няма катафалки с ремаркета.
А ти кажи си просто: – C'est la vie!
И по-добре пусни си Ленард Коен.
Каквото си видяла, забравѝ.
Каквото предстои, е само твое.
И – стиснал свитък стихове в юмрук,
аз ще се моля в лунната пирога –
дано да те обича някой друг,
тъй както те обичах аз пред Бога.
© Валери Станков Todos los derechos reservados
Каквото предстои, е само твое.