Разпаднаха се думите, на прах,
Луната се подсмива: Ха, ще спре ли?
Засяда кост на гърлото. Летях,
придърпаха ме мислите – несмели.
И не е старост, белите коси,
съвсем не значат всъщност поумняла.
Вината не е твоя и не си,
дори помисляй, драги, за раздяла.
Не си ме виждал никога така –
притихнала, сломена и унила,
но не тинясва бързаща река
и слънцето е в подмолите скрила. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.