Разпаднаха се думите, на прах,
Луната се подсмива: Ха, ще спре ли?
Засяда кост на гърлото. Летях,
придърпаха ме мислите – несмели.
И не е старост, белите коси,
съвсем не значат всъщност поумняла.
Вината не е твоя и не си,
дори помисляй, драги, за раздяла.
Не си ме виждал никога така –
притихнала, сломена и унила,
но не тинясва бързаща река
и слънцето е в подмолите скрила.
А там, в коси на плачеща върба,
дъга е скрила седемте си цвята...
Не са от старост болките, в гърба –
повярвай, просто никнат пак крилата!
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados