Не знам какво ми даваш, но пак го искам!!!

Виждаш ме и ме подминаваш.

Под очилата криеш искра.

Виждаш ме и аз те виждам.

Прикриваш сълзливия блясък.

И слагаш маска. Минаваш.

И усещаш полъх с парфюм.

Аромат на лилии, рози, плаващ.

Мелодия с блясък и красив ум.

А идваше ти с лебедова грация.

Сладка песен, обляна с нежност.

Идваше и бленуваната емоция.

Страст от свещ и безметежност.

Силен звън на стъкла! Като есен.

Сякаш стъклата бяха листа. Песен!

Така мина ти край мен. Сякаш илюзия.

А аз ти дадох онзи миг искряща поезия.

Ветрове от бризовете нежни, някак станаха.

Като че ли стъпвахме в пустиня боси, бавно.

Или душите ни с вятъра някак се открехнаха.

Май че се прегърнаха, но това не беше плавно.

Така нашите ръце накараха ни да се обърнем.

Така устните ни пак се сляха в езеро от жасмин.

А ти искаше пак да го видиш, времето да върнем.

Но каза: Не знам какво ми даваш, но пак го искам!