Годините ме носят все нагоре
по неизвестния за мене път.
Под слънцето живея аз отколе
във уморената от грижи плът.
Във този небосвод с човешки дири
оставям аз и моята следа.
И песен космосът за мен ще свири
за поздрав благ към земните чеда.
Потърсил и утехата в небето,
ще търся, мила, място и за теб.
Понесла грижите на битието,
ще те забуля със лазурен креп.
И тук ще бъдем двама, като КИТКА,
и тук ще бъда твоя скъп другар.
Ти – все по-бяла нежна маргаритка,
а аз пък – твоят пламнал минзухар.
© Никола Апостолов Все права защищены