По венеца от тръни нехайно разпръсна,
този дъжд диамантите с цвят на дъга.
Сякаш сложи корона на някой възкръснал,
някой там... Не на мен. От преди и сега,
варакосвам грижливо пироните криви
с тях усмивката своя прикрепям дори.
Денем птичка съм волна в небесните ниви,
нощем – пламък в кандилце... Дорде догори.
Всяка хула и скръб ги забравям веднага.
Непомазана с купен на черно елей,
свалям тръните, кръста... Напук, но живей,
от различните знаеш – и дяволът бяга...