Когато ме остави просто мръкна.
Мъждукаше единствено скръбта.
Огниво нямах някак да си стъкна
искричка малка – лек за самота…
А времето ме стискаше – в юмруци,
като клещѝ от адовата пещ.
Остави пътя празен и отключен.
Аз боса тръгнах. Беше ден горещ
на онзи юни точно по средата,
запратил ме накрая на света...
Забрави ме. Несбъднато зачатие –
съдраното зебло на вечността ...